Генералните асамблеи (или общите събрания) на движението „Окупирай” представялват глобален опит в пряката демокрация. Този модел обаче не идва от нищото – сред различните източници на вдъхновение е и сапатиският бунт в Южно Мексико, който навлиза в своята 18-та година. Вече над две десетилетия стотици бунтовни общности в Чиапас са използват модела на генералните асамблеи за вземане на решения относно всички аспекти на живота в освободените зони. Въпреки различните условия, пред които са изправени повечето от лагерите на движението „Окупирай” (т.е. намиращи се в градска среда), все пак има много неща, които може да бъдат научени от опита на сапатистите.
Този текст е написан за ирландската грипа за подкрепа на сапатистите от член на Движението за работническа солидарност (Workers Solidarity Movement, WSM) няколко години след началото на бунта и изследва в детайли как се организират сапатистите, пред какви проблеми са се изправили и как са ги разрешили. Текстът също така разглежда и историята на генералните асамблеи и пряката демокрация както в Мексико, така и по света.
EZLN (Сапатистка национална освободителна армия) привлякоха световното внимание в новогодишния ден на 1994 г., когато превзеха няколко града в Чиапас. Този образ на ново въоръжено въстаническо движение във време, когато от подобни движения се очакваше да са осъзнали своята овехтялост, беше стряскащ и показа, че историята все още не беше приключила.
Оттогава по-голямата част от постоянната подкрепа, която сапатистите получават, се основава на схващането, че те са различни. Различни не само от неолибералния световен ред, на който се противопоставят, но по-съществено, различни от въоръжените революционни групи, съществуващи и съществували другаде по света.
Онези, които участват в международната солидарност със сапатистите, са привлечени от тази кауза не от убеждението, че Мексико е уникално репресивна държава. Има много държави, които са доста по-зле в това отношение, очевидно Колумбия например. Привържениците на сапатистите се надяват да научат нещо от сапатисткия метод, което да отнесат в своя собствен град или регион. На това именно се дължи популярността на призива на EZLN„бъди сапатист където и да си”.
Въпреки че сапатистите стоят изолирани в джунглите и планините н югоизточно Мексико, техните идеи влияят на много активисти по целия свят. И ни най-малко, в поредицата глобални дни за действие срещу капитализма. Всъщност, един от призивите за тези протести възникна на международна конференция в Ла Реалидад, Чиапас през 1996 [36] и е една от причините за „анти-капиталистическите” демонстрации като Лондон 18 (18 юни) и Сиатъл N30 (30 ноември) през 1999 г. и последваалите ги през 2000 г. в това число Вашингтон A16 (16 април) и Прага S26 (26 септември).[37]
На 1 януари 1994 г. с махмурливи глави осъзнахме, че сякаш от нищото се е появила една нова бунтовническа армия в южно Мексико и е превзела няколко градчета. Тази армия, EZLN, разпространяваше един вестник, „Мексикански будилник” [ElD espertador Mexicano].
Вестникът съдържаше тяхната военна декларация, няколко революционни закона и заповеди към армията им. Казваха, че се борят за „работа, земя, подслон, храна, здравеопазване, образование, независимост, свобода, демокрация, справедливост и мир.”
Нищо необичайно нямаше в тези искания. Хиляди организации и движения от последните две столетия, въоръжени или не, биха обобщили програмата си по подобен начин. Но за огромното мнозинство от тези движения програмата им се осъществява, когато превземат властта от името на народа. Това става по един от два начина: чрез въоръжено превземане на властта като в Октомврийската революция от 1917 г. в Русия или чрез демократични избори като тези от 1945 г., които връщат лейбъристите на власт във Великобритания.
Макар че тези две движения - първото „революционно”, а второто „реформистко” - често са представяни като много различни едно от друго, в действителност те имат съществено сходство. Промяната, която те предлагат е смяна на политиците, а не смяна на подхода към политиката. Преди да дойдат на власт, и двете говорят за мобилизирането на работническата класа, но веднъж на власт, и двете си подсигуряват еднопартийно управление. Всъщност и двете водят началото си от Втория Интернационал, който се отличава от Първия именно по това, че избира да изключи от себе си несъгласните с превземането на държавна власт [35].
„Мексиканския будилник” вместо да говори как EZLN ще превземат властта като ново революционно правителство, очертава военните цели на въстаниците: „да се достигне столицата на държавата, да се преодолее мексиканската федерална армия, да се пази цивилното население и да се даде на хората в освободената зона правото свободно и демократично да изберат своите административни власти”.
Нетипично за революционна организация, тези закони определят право на хората на съпротива срещу всяко несправедливо действие на EZLN. Те определят право на хората да: „изискват от революционните въоръжени сили ненамеса в цивилни дела или в разпореждането с капитали в земеделието, търговията, финансите и индустрията, тъй като тези са изключителни сфери на цивилната власт, избрана свободно и демократично.” И добавят, че хората трябва да„се сдобият с да притежават оръжие за защита на личността, семейството и собствеността си според законите за разпореждане с капиталите на фермите, търговията, финансите и индустрията и срещу въоръжена атака от страна на революционните сили или силите на правителството”.
Тези пасажи и други действия, сторени и изречени по онова време от EZLN говореха, че нещо в това въстание късаше със стандартните дотогава модели на революционна организация. Традиционно, революционната организация трябваше да мобилизира всякакви налични сили, за да събори съществуващото правителство и след това самата тя да формира ново правителство. Основополагаща за този модел, от революцията в Русия през 1917 г. до революцията в Никарагуа през 1979 г., е (погрешната) представа, че интересите на „народа” или на „работниците” са идентични с интересите на новото правителство.
Във всеки от случаите това води до ситуация, в която новото правителство използва монопола си върху военната сила срещу опозиционни секции от работническата класа. В Русия до 1921 г. това довежда до разтурването на комитетите във фабриките и замяната им с едночленна управа, както и до смазването на всякаква опозиция чрез закриването на отделни съвети, потискането на стачни действия и забраняването, затварянето и дори екзекуцията на членове на други леви организации.
Преди 1989 г.
Някога левите активисти може и да са се залъгвали, че това потискане на демокрацията би създало едно икономически по-справедливо общество, което да е някаква (може би дефектна) „работническа държава”. EZLNсе появи в период, когато подобни илюзии вече не можеха да бъдат хранени заради сриването на повечето от старите „комунистически” държави. Затова EZLN допадна на онези международни активисти, които не се бяха отказали от каузата за обществена трансформация, но за целта се нуждаеха от нов модел.
Главният говорител на сапатистите, субкоменданте Маркос, каза през 1995 г. по повод това привличане: „...Може би поради тази причина – липсата на интерес към властта – посланието на сапатистите се приема добре в други държави по света, най-вече в Европа. Това е така не само, защото то е ново или новаторско, а защото предлага да се отдели политическия проблем от проблема за превземането на властта и да се отнесе на друг терен.
Нашата работа ще завърши, ако завърши, с изграждането на това пространство за нови политически взаимоотношения. Онова, което ще последва ще е продукт на усилията на други хора, с друг начин на мислене и действие. И там ние няма да се месим; иначе бихме пречили.” [18]
Сриването на източно европейските „социалистически държави” през 1989 г. доведе до бързото сриване на всички леви партии, които бяха считали тези общества за „действително съществуващ социализъм”. Като цяло единствените ленинистки партии, които оцеляха вече бяха теглили рязка черта между своята политика и тези общества. Ала пред тях продължаваше да стои проблема, че са подкрепяли авторитарния курс на болшевиките през 1918-1923 г., който бе създал тези режими. [38]
Това противоречие може би е причината сапатистите да са обсъждани толкова малко сред традиционното ляво в Ирландия и на други места преди последната една година. Дискусията едва сега започна заради осъзнаването, че влиянието на сапатистите е поне част от причината анти-авторитарната линия да е толкова популярна сред анти-капиталистите. И сега ни се стоварва недоизпечен „анализ”, който настоява, че сапатистите са само последното проявление на партизанските тактики на Че Гевара и трябва да бъдат научени, че традиционното ляво знае „верните” отговори.
Нагласата не е уникална за Ирландия, Маркос говори за подобно отношение от страна на левите в Мексико и на други места в едно интервю от 1994 г.: „Пентагона се вбесява, че като зададеш „сапатиста” в компютъра не излиза нищо, което да споменава Москва, Хавана или Либия, Триполи, Босна или друга група. А левите, привикнали към същия начин на мислене си казват, Ами, те никъде не се вписват. Не им минава през ума, че може да има нещо ново, че трябва да теоретизираш отново. А си казват, Ами тогава, тия бедняци не знаят какво искат, трябва да им помогнем. ... Виждал съм различни спиасния ... на троцкисти и маоисти, на всичките ортодоксални леви и на старите динозаври, които да казват, Ами,ELZN са много добри, и това което са свършили е добро и прочие, но им липсва програма, затова ето им една програма. Липсва им партия, затова ето партията. Липсва им лидер, ето го и лидерът.” [15]
Маркос отново повдига темата през 1995 г. в писмо, което обяснява защо сапатистите са различни. „...Ние не искаме други, повече или по-малко десни, центристи или леви, да решават вместо нас. Искаме да участваме пряко в решенията, които ни засягат, да контролираме онези, които ни управляват, без оглед на политическите им пристрастия, и да ги принудим да ‘управляват като се подчиняват.’ Не се борим да превземем властта, борим се за демокрация, свобода и справедливост. Политическото ни предложение е най-радикалното в Мексико (може би в света, но е твърде рано да се каже). Толкова е радикално, че целия традиционен политически спектър (дясно, център, ляво и онези от едната или другата крайност) ни критикуват и се отдръпват от нашия делир.
Не оръжията ни ни правят радикални, а новата политическа практика, която предлагаме, и в която сме потопени заедно с хиляди мъже и жени в Мексико и по света: изграждането на политическа практика, чиято цел не е превземането на властта, а организирането на обществото. Интелектуалците и политическото ръководство от всякакъв размер, от ултрадясното, от дясното, центъра, от лявото и ултралявото, национални и интернационални, критикуват нашето предложение. Ние сме толкова радикални, че не се вписваме в параметрите на „модерната политология”. Не се хвалим ... сочим фактите. Има ли нещо по-радикално от това да предложиш да промениш света? Знаеш го, защото и ти споделяш тази мечта, и защото, да повторим истината, ние я мечтаем заедно.” [25]
Не е едно и също
В Мексико 1996 е годината, в която EZLN най-силно желае да подчертае тази разлика. Появила се е нова въоръжена група, EPR (Народна революционна армия), която атакува полицейските управления в няколко щата в Мексико, като изрично заявява, че за разлика от сапатистите EPR желаят да превземат властта. EZLN остро се дистанцира от EPR, докато EPR се опитва да инсинуира връзки между двете организации.
В едно комюнике „до войниците и командирите на Народната революционна армия” EZLNпишат, „Това което търсим, от което се нуждаем и което всички тия хора без партия и организация съгласуват, че искат или не искат и се организират, за да го постигнат (за предпочитане с граждански и мирни мерки) не е да превземат властта, а да упражняват власт. Знам, че ще наречете това утопистко и неортодоксално, но това е пътят на сапатистите. Жалко ако не ви се харесва.
... полезно е да отбележим и повторим, че ние се различни. И разликата не е в това, което вие и други настоявате, че вие не влизате в диалог с правителството, че вие се борите за властта, че вие не сте обявили война, докато ние влизаме в диалог (внимание: това го правим не само с правителството, но в много по-широк смисъл с националната и интернационалната гражданска общественост), не се борим за властта и сме обявили война на Федералната армия (предизвикателство, което те никога не ще ни простят). Разликата е в това, че нашите политически предложения са диаметрално противоположни и това се вижда в дискурса и практиката на двете организации. Благодарение на вашето появяване, много хора сега могат да разберат, че това, което ни отличава от съществуващите политически организации не са оръжията и маските, а политическите предложения. Ние сме проправили една нова и радикална пътека. Толкова нова и радикална е тя, че всички политически течения са ни критикували и се отегчават от нас, в това число и вие. Неудобни сме. Твърде жалко, това е пътят на сапатистите.
... Вие се борите за власт. Ние се борим за демокрация, свобода и справедливост. Двете не са едно и също. Вие може и да успеете да превземете властта, но ние ще продължим да се борим за демокрация, свобода и справедливост. Независимост кой е на власт, сапатистите винаги са се борили за демокрация, свобода и справедливост. [26]
Наскоро една ленинистка критика каза, „Любопитно ‘качество’ у една революционна организация е, че не цели държавна власт,” и пита „Тогава каква е същността на революцията, която проповядват?” Казва ни се, че „в крайна сметка въпросът е във властта, контрола на обществото от производителите.” Това удобно объркване на партийното превземане на властта от името на производителите с пряка демокрация води до очакваното заключение, че сапатистите „не са в позиция да предоставят политическо ръководство на движението, последвало техния пример.” [46] Тази конкретна критика от 9 000 думи намира едва две изречения, за да спомене структурите на пряка демокрация, които би трябвало да дефинират „същността на революцията, която проповядват”.
Други леви критици сочат, че отхвърлянето на държавната власт като цел не е било изрично заявено в първото писмено становище на сапатистите, следователно тази идея е развита едва по-късно, за да се привлече международна подкрепа. Само че Маркос всъщност загатва тези идеи в интервю за мексиканския либерален вестник ‘LaJornada’ на първи януари.
„Надяваме се хората да разберат, че каузите, които ни мотивират са справедливи и че пътят, който сме избрали е само един възможен път, а не единственият. И не мислим, че е най-добрият от всички възможни пътища. ... Не искаме друг вид диктатура, нито нещо друго познато, не и интернационален комунизъм и подобни. Искаме справедливост, където сега няма дори минимално препитание. ... Не искаме да монополизираме авангарда или да кажем, че ние сме светлината, единствената алтернатива, или стиснато да присвоим определението революционен за едно или друго движение. Ние казваме, гледайте какво се случи. Ето това трябваше да направим.”[14]
Срещата
Това отхвърляне на традиционните методи на лявото не се ограничава само до Мексико. През 1996 г. сапатистите организират международна среща в Чиапас с участието на 3 000 активисти от над 40 страни (включително и автора). Срещата завърши с втората декларация на Реалността (последното място на срещи беше общността LaRealidad), която запита, какво следва, какво целяхме да направим?
„Нов номер в безсмисленото изброяване на множеството международни ордени?
Нов план за успокояване и облекчаване на мъката от липсата на рецепти?
Глобална програма за световна революция?”
Това реторично отхвърляне на традиционните методи на лявото за международно организиране, конкретно втория, третия и четвъртия интернационал, бе последвано от предложение за алтернатива:
„Ще създадем колективна мрежа от всичките ни специфични борби и съпротиви. Интерконтинентална мрежа на съпротива срещу неолиберализма, интерконтинентална мрежа на съпротива за човечеството.
Тази интерконтинентална мрежа на съпротива, като оценява различията и отчита приликите, ще се стреми да се събере с други съпротиви по света. Тази интерконтинентална мрежа на съпротива ще бъде средата, в която различни съпротиви ще могат да се подкрепят взаимно. Тази интерконтинентална мрежа на съпротива не е организационна структура, няма ръководен център, няма централно управление и йерархии. Ние сме мрежата, всички ние, които се съпротивляваме.” [21]
Горните цитати обобщават същественото различие на сапатистите. Целта на организацията не е да превземе властта от името на народа – а да създаде пространство, в което хората да могат да дефинират собствената си власт. Този проект радикално се различава от революционните политики на 20ти век. След Съветската революция ленинизмът, идеята, че партията трябва да управлява от името на народа, се превръща в обща ядка на почти всички революционни движения. Например, сравнете подхода на сапатистите с речта на Троцки на партийния конгрес на болшевиките през 1921 г., която напада една от фракциите, която по думите му „постави правото на работниците да избират представители над партията. Сякаш на партията не се полага да отстоява диктатурата си дори ако тази диктатура временно противоречи с променливото настроение на работническата демокрация.”
Щипка сол
На това идеологично ниво виждаме какво разграничава сапатистите от повечето други леви. Но всеки, който е бил член на лява организация, знае, че може да има голяма разлика между външната реторика за работническа демокрация и вътрешната реалност, където истинската дискусия се потиска, инструкциите идват от върха надолу и съществуват механизми, които подсигуряват това малка клика да движи организацията десетилетие след десетилетие. Дали подобни проблеми съществуват при сапатистите?
Отговорът на този проблем е по-труден. Просто да цитираме Маркос или други видни сапатисти не би ни помогнало, тъй като те може да казват това, което смятат, че ние бихме искали да чуем. Продължаващата „война с ниска интензивност” означава, че е много трудно да се задават въпроси (особено във връзка с военната страна на организацията), да не говорим за получаването на точни отговори. Това позволи на някои леви критици да заявят, че посещенията в бунтовническата зона са контролирани, така че „На добре означен път хората трябва да се съгласяват да видят само това, което трябва да видят и да вярват на думите на лидера”[4].
Наистина може да има основание за подобни критики. Левите партии, особено когато са на власт, са били експерти в подготвянето на добре контролирани обиколки из моделирани общности и работни места, където международните посетители влизат в досег само с внимателно инструктирани членове на партията. Голяма част от дискусията за сапатистите се фокусира върху техните комюникета и основно се разделя на два лагера – едните ги виждат като предлагащи нов модел на революционна организация, а другите ги критикуват на базата на проблеми с тяхната политическа програма. Малко се е изписало за ежедневния живот в бунтовническата зона.
Едно от незабавните постижения на въстанието на сапатистите беше създаването на частично освободена зона от хиляди квадратни километри. В тази зона хиляди сапатистки общности извършиха дългосрочен експеримент в самоуправлението. Понякога това ставаше върху земя, окупирана от тях още от началото на въстанието, но по-често това става върху нови земи, освободени от Лакандонската джунгла в десетилетията преди 1994 г.
Не искам да преувеличавам за степента на освободеност в тези зони. За една година до февруари 1995 г. малко или много контролът на сапатистите не беше оспорван. След това армията започна нападение, което беше спряно само от мощните демонстрации в Мексико сити. В последвалите години станахме свидетели на „война с ниска интензивност”, в която до 70 000 войници бяха разположени във военни бази из цялата област на сапатистите, а дузина паравоенни групи бяха въоръжени и окуражени да атакуват общностите на сапатистите. В добавка към това, селективното разпределение на държавната помощ и религиозното сектантство бяха едновременно използвани, за да разделят отделните общности и области на про и антиправителствени групи.
Важността на тези зони не е в това, че може да се създаде някакъв вид перманентна изолирана алтернатива. Дори да беше това, което искат сапатистите, няма начин да победят многобройната и по-добре екипирана мексиканска армия (а дори да можеха, САЩ щяха да се намесят). Важността на тези зони е в това, че се осигурява пространство, където методите, защитавани от сапатистите, се въвеждат на практика. Това се случва в най-трудните условия, тъй като дори без армията и паравоенното присъствие, крайната бедност, липсата на образование и инфраструктура представляват застрашителни бариери.
Трудни условия
Областите, в който сапатистите открито се организират, са селски и крайно бедни. Типични са малките общности от дузина до над 100 семейства, принудени да преживяват от земята без помощта на модерни земеделски машини. Някои от мъжете трябва да работят извън селото, в някои от местните градове или дори чак в САЩ, но в самите села единственото политическо присъствие са Католическата църква и нейната местна разновидност на „теологията на освобождението”, самите EZLN и множеството селски организации.
Преди въстанието много общности не са имали достатъчно плодородна земя, от която да произведат нужната храна. Типично е било собствениците на ранчота (които се хвалели, че са с чиста „испанска кръв”) да заграбват плодородната земя на дъното на каньоните и да оставят по-малко плодородните планински места за местните жители. Това е довело както до взимането на най-плодородната земя, така и до ефективно принуждаване на местните коренни жители да работят за собствениците, на практика като крепостни селяни. Историите за физическо наказание на тези, които те смятат, че не работят достатъчно усърдно и убийствата на онези, които се опитват да се организират срещу тях, са твърде често срещани. С въстанието собствениците на земи бягат и в много случаи тяхната изоставена земя е превзета и понякога използвана за създаването на нови общности.
Продължаващата „война с ниска интензивност” прави точните доклади на място трудни. За последните няколко години правителството проведе системно блокиране на пътищата и депортиране на наблюдатели с цел да скрие тези общности от погледа на света. Войната също така означава, че обикновените хора са дълбоко подозрителни към чужденците като цяло и са особено предпазливи с високите, бели и относително богати северноамерикански или европейски наблюдатели, които изглеждат много повече като традиционния враг, отколкото като какъвто и да е вид съюзник. Въпреки това, хиляди хора, които не са от Чиапас, живеят в сапатистките общности като мирни наблюдатели или работят с общностите върху проекти за солидарност, като конструирането на трасета с водопроводи.
Диез де Абрил
Много наблюдатели са успели да си създадат реална идея за това как функционират сапатистките общности. Ирландско-мексиканската група поддържаше мирен лагер в една общност – Диез де Абрил, от началото на 1997 г. до ранната 2000 г. (и все още периодично я посещава) [2]. През тези три години поне 200 човека са посетили Диез (включително автора през септември 1997 г.). Основното присъствие беше подържано от трима или четирима души, всеки от които прекара месеци в общността през тези три години и създаде приятелства с хората, живеещи там.
Диез де Абрил е разположена между градовете Алтамирано и Комитан в планините на Чиапас. Около 100 семейства живееха там през 1997 г. 80% от хората са целтали, останалите 20% - тохолобали. Лингвистите пресмятат, че езиците им са се разделили преди повече от 3000 години [27], така че дискусиите в общността изискваха преводи от единия език на другия и, по-често, използването на испански. Въпреки това, докато повечето от мъжете говорят някакъв испански, едва 1/3 от жените могат и много малко от тях го говорят свободно. Както и другаде в Чиапас, условията за живот са трудни поради бедност, лошо образование (типичното е само една година на формално образование), влошено здраве и висока смъртност (особено на деца и възрастни хора). В общността няма канализация, освен отходните места, които хората сами са изградили, няма достъп до чиста вода и има само един „неофициален” електрически кабел.
Ранчото, на което се намира Диез, е било окупирано на 10 април 1995 г. Тези, които са се преместили в него, преди въстанието са работили за собственика на ранчото в ужасяващи условия. В месеците преди въстанието те са провели асамблея, за да определят как да разделят земята. Едно от решенията било името на новата общност – „Диез де Абрил”, наречена така на деня (10 април 1919 г), в който Емилияно Сапата е убит. Един делегат от общността обяснява следното:
„трябваше да се преместим върху земята на собственика на ранчото, тъй като живеехме като животни в планините. Земята там беше много лоша и трудна за обработване. ... Мнозинството от общността гласува да наречем селото Диез де Абрил. Те избраха името, за да почетат с него Сапата, който е бил убит на тази дата. Той е бил компаниеро (другар), борейки се срещу правителството.”
„Обичайно се срещахме там, където сега е църквата и там решавахме къде да поставим къщите, както и да осигурим къща за международни наблюдатели. Измерихме земята и я разделихме между хората. Всяко семейство има собствен парцел, а също така има и колективни (парцели).”[38]
Църквата в Диез е главното място за срещи на общността. Всички жители се срещат там веднъж седмично – след неделната меса. На тези селски асамблеи, където всеки може да говори и всеки над 12 може да гласува (въпреки че гласуването е рядкост, повечето решения се взимат с консенсус), се решават всички въпроси, пред които общността се изправя, от това дали да се купи камион или трактор до това как трябва да се направи ремонта на оградите или моста.
Понякога са нужни повече от една асамблея на седмица, особено в напрегнати времена. В добавка има няколко под-асамблеи на хора, работещи върху специфични проекти в общността. Два примера са животновъдния и шивачния колектив. Всеки колектив има координатор, секретар и касиер. Координатора се сменя поне веднъж в годината.
Главната асамблея може също така да назначава делегати за координация на специфичните задачи. Тези делегати формират съвет, който се среща между асамблеите и организира ежедневната работа. Тези „отговорни” координират работата в отделните области. Те изпълняват длъжността в ограничен мандат (една до две години) и през това време са подвластни на отзоваване ако се реши, че те не „ръководят, подчинявайки се” (сапатисткия лозунг за изпълняване на нарежданията, които им се дават).
Колективите, които извършват специфичните задачи, се създават от и отговарят пред асамблеята, но иначе са автономни. Колективите в Диез включват такива за кафе, добитък, мед, градинарство, пекарство, шиене и отглеждане на пилета. Част от продукцията на всеки колектив остава за членовете му; излишъка отива в централен фонд на общността, контролиран от асамблеята.
Много често структурата на асамблеите се споменава в комюникета на EZLN. Например през януари 2000 г., общността от Николас Руиз беше в спор с компания, изграждаща склад на територията на земята им, а в комюникето, което пуснаха, се четеше следното:
„В различни случаи позволихме на инженер Енрике Кулебро Силес, държавен делегат на FIDELIC, да разбере, че в нашата общност съществува структура за взимане на решения, чиято най-висша отговорност лежи в Асамблеята и само чрез консенсус в тази асамблея се извършват действия по даден въпрос. В този случай му дадохме да разбере, че Асамблеята не е дискутирала или взела решение относно построяването на склад от компанията, която той представлява. Така, издигането на хангар за изкупуване на царевица в общността е безотговорно и показва липса на уважение към нашите власти, тъй като не е имало съгласие по този въпрос.”[13]
Когато няколко стотин войници наближиха общността в Морелия на 8 януари, 1998 г., те бяха отблъснати от жените в тази общност. Розелия, „жена на средна възраст от Морелия”, обясни:
„Проведохме среща и решихме, че ще отблъснем армията ако дойдат, ... взехме решение да защитим нашите общности, ... Ние искаме всичко за селището и не само за няколко човека или за една общност.”[9]
Активистите, които са посетили други общности, докладват за подобен механизъм за взимане на решения. Има много вариации между различните общности, но основният модел на асамблеята остава същия, неговите корени са в традициите на местните жители, общи традиции за много други групи из двете Америки.
Някои проблеми
Съществуват проблеми с традиционната структура на местните, особено във факта, че традиционно жените са нямали глас, освен в някои случаи, когато на вдовиците е позволено да говорят (защото са станали отговорни за семейната земя). Друг проблем е, че събранията често са били контролирани от група „старейшини”, а не делегати, които могат да бъдат отзовавани. В миналото испанските нашественици, а след това и собствениците на земи са се възползвали от това, откупувайки хора като част от системата на вождовете - „cacique”.
Асамблеите на сапатистите са се борили срещу тези елементи. Жените сега имат правото да говорят и гласуват – въпреки че степента, в която това се прави, варира от общност на общност. Сега в Диез старейшините имат само автоматична власт по въпросите за традицията. През 1997 г. те се съпротивляваха на искането на младите хора да се отхвърли обичаят да се плаща зестра като част от браковете.
Това описание на начина, по който сапатистите взимат решения в една общност, потвърждава истината, криеща се зад словосъчетанието „взимане на решения от долу” в интервютата и комюникетата. Очевидно е обаче, че подобна структура не може лесно да се пригоди към повече хора и по-големи географски райони. Асамблея от 10 000 или 100 000 човека не би могла да бъде добър механизъм за взимане на решения, тъй като много малко хора биха говорили на подобно събиране. И разбира се ние не искаме да прекарваме целия си живот в присъствие на (или пътуване към) подобни срещи.
Това накара някои хора да заключат, че структурите за взимане на решения в малките селища на Чиапас се отнасят слабо до нас в големите градове. (Дискусия, която както ще видим, също се повдига сред сапатистите). Но дори в Чиапас трябва да се взимат решения, от които зависят десетки или дори стотици хиляди хора. Една от силните страни на движението на сапатистите е съществуването на метод, който запазва правото на обикновените хора да решават какви решения да се взимат (а не както в нашата „демокрация”, при която няколко просто ги правят).
Методът, използван от сапатистите, е вариация на „демокрацията на делегатите” – метод, който се използва в много страни на базата на профсъюзи и студентски съвети. Отделна личност се избира сред тези, които нормално работят това (например магазинер или представител от даден клас). Вместо след това да им е позволен „картбланш” да решават това, което искат, на тях е даден чист мандат да представляват възгледите на групата, която ги е избрала, на регионалните срещи на делегатите. Подобни системи също така съдържат други механизми за ограничаване на властта, която неформално се полага на делегатите като:
- Ограничаване на времето, в което всеки може да представлява групата
- Настояване те да продължат да изпълняват поне част от обикновената си работа
- Осигуряване доклади на групата, която ги е делегирала, за това как са гласували и какви решения за взети.
- Ако не направят това, то групата може незабавно да ги отзове и да избере някой друг.
Структурата на сапатистите за взимане на решения общо взето функционира в тези граници. Това я прави такава, в която всички нива на организация от върха надолу са отговорни пред обикновените хора в основата. Сапатистките общности формират мрежа за организация и взимане на решения, която включва стотици хиляди хора. Съществуват 38* въстанически общини, всяка от които е съставена от 50 до над 100 отделни общности.
Военно командване
Военната структура на сапатистите все пак не е вътрешно демократична. Тя е по-скоро организирана като обикновена армия, в която офицерите се назначават от върха надолу. Някои биха спорили, че във военна ситуация демократичната структура не е възможна. Аз бих посочил махновистите от Гражданската война в Русия и анархисткото опълчение в Испанската гражданска война като исторически демонстрации за това, че са възможни военни системи, в които редиците и строевете избират делегати да изпълняват длъжността на офицери. [40] Това разбира се не е просто дебат за военна тактика – във всяка ситуация, при която хората не упражняват директен контрол върху армията, има реална опасност армията да бъде използвана срещу хората.
Въпреки че тази вътрешна структура на EZLNне е демократична, командването на армията, като цяло, е такова. За разлика от повечето бунтовнически армии, командването на тази армия не свършва в нейно собствено военно командване, а е в ръцете на тези в основата, които тя заявява, че представлява. Има редица продължителни интервюта със субкоменданте Маркос, в които той описва как се е развила тази структура за взимане на решения [1]. В същината си EZLN, превръщайки се от няколко студента, отишли в планината с авторитарен проект за повеждане на хората към освобождение, в армия от хора, то е било принудено да приеме, че хората, а не военното командване, ще имат финалната дума.
CCRI
„Нелегалният революционен комитет на местното население” (Clandestine Revolutionary Indigenous Committee – CCRI) е тялото, което командва армията. Това тяло (или всъщност тела, тъй като съществуват също и регионални групи CCRI) е съставено от делегати от общностите. Само по себе си, то не е военна структура, въпреки че включва и постоянни военни представители като Тачо.
Важните комюникета за сапатистката политика винаги са подписани от CCRIи обикновено са написани в стил, носещ белезите на документ, който е бил предмет на дискусия и дебат от голям брой хора (например включването на списък от номерирани точки). Както за контрол на армията и издаване на комюникета, CCRI е структура и за взимане на ежедневни решения, които имат влияние върху целия регион.
Когато една общност в региона на Морелия искаше да окупира земя скоро след въстанието, „местният Нелегален революционен комитет на местното население, (CCRI), заповяда на хората да изчакат, очаквайки заселване на земята в целия регион след диалога от 1994 г.”.[5] В този вид ситуации очевидно е жизненоважно това, че CCRI наистина представлява колективното взимане на решения от общностите, а не е просто лидерство, държащо под контрол основите на движението. В този случай решението на CCRIсе оказало грешно и беше променено в края на 1994 г., позволявайки вземанията на земята, включително и това в Диез, да се случат.
Месец след въстанието „La Jornada” интервюира някои членове на CCRI. Един от тях, Исакк, обясни отчетността на CCRIпо следния начин:
„Ако хората кажат, че другар, който е член на CCRI, не върши нищо, че ние не уважаваме хората или не правим това, което хората казват, то тогава хората казват, че искат да ни свалят...
По този начин, ако някой член на CCRIне върши своята работа, ако не уважава хората – е, другарю, тогава твоето място не е тук. Тогава, извини ни, но ще трябва да сложим друг на твоето място”[6].
Това беше ранно описание на съществуващата система за делегираща демокрация, при която общностите могат да отзоват своите CCRI делегати, ако почувстват, че те не ги представляват. В обширно интервю с мексиканските анархисти през май 1994 г. Маркос описа системата за взимане на решения чрез делегати преди да продължи към очертаването на ограниченията върху властта дори на CCRI да взима решения.
„Във всеки един момент, ако имаш позиция в общността (първо общността трябва да те е назначила независимо от политическите ти връзки), общността може да те свали от този пост. Няма фиксиран мандат, който трябва да изпълниш. В момента, в който общността вижда, че не се справяш със задълженията си, че имаш проблеми, карат те да се изправиш пред общността, за да ти кажат къде си сгрешил. Ти защитаваш себе си и накрая общността, колективът, мнозинството решава какво да правят с теб. Евентуално ти ще трябва да напуснеш поста си и друг ще поеме отговорностите ти.
... стратегически решения, важни решения трябва да бъдат направени демократично, отдолу, а не отгоре. Ако ще има действия или серия от действия, в които ще участва цялата организация, пълномощието трябва да дойде отдолу. В този смисъл, дори Нелегалния революционен комитет на местното население не е способен да вземе всяко решение. Може да се каже, че EZLN е различна, защото в повечето политико-военни организации има само един командир, а в EZLNНелегалните комитети са съставени от 80 човека, 100 човека, 120 човека или колкото и много да са. Но не в това е разликата. Разликата е, че дори Нелегалните комитети не могат да взимат определени решения, най-важните решения. Те са ограничени до такава степен, че Нелегалните комитети не могат да решават какъв път да поеме организацията, докато не са се посъветвали с всеки един другар.”[15]
Първото интервю [6] с членове на CCRIпрез февруари 1994 г. също включи първото споменаване на тази форма за взимане на решения. (Въпросите в интервютата са подчертани):
„Как решихте колективно да въстанете въоръжени?”
„О, това трябваше да продължи месеци, тъй като трябваше да се допитаме до мнението на хората и тъй като това беше тяхно решение. Понеже, защо една малка група ще реши да започне една война? И какво ако хората не ги подкрепят? Какво ако хората още не са проговорили? Тогава не можеш да се бориш по този начин.
Самите хора бяха тези, които казаха „Хайде да започваме вече. Не искаме повече да търпим това, защото вече умираме от глад.” Водачите, CCRI, сапатистката армия и главното командване, ако хората кажат, ще дадем началото на това. Уважавайки и подчинявайки се на това, което хората искат. Всички хора. По този начин въстанието започна.
„Как провеждате своите събрания?”
„Те се правят във всеки регион; във всяка зона питаме за мнението на хората. След това тяхното мнение се събира от различни общности където има сапатисти. А сапатистите са навсякъде в щата Чиапас. Те са питани за мнението им, да кажат какво искат: дали да започнем войната или не.”
„Ще бъдат ли попитани хората, също така, дали искат да се преговаря или не?”
„Ние не можем да провеждаме диалог или да преговаряме сами. Първо трябва да питаме хората. На щатско ниво, където има другари, трябва да се допитаме дали трябва да преговаряме там или не. Ако хората кажат така, ние ще направим както са казали. Защо? Защото ние изпълняваме своите задължения към хората. Защото хората са живели с това толкова много години: живот, който е толкова труден, с всякакъв вид несправедливости. По тази причина не е лесно да се влезе в диалог толкова бързо. Ако хората искат диалог – е, добре. Ако не, също добре. Не. Затова не е толкова лесно.”
Така че, дори CCRI нямат властта да взимат големи решения, като да избират между мир и война. Това трябва да бъде направено чрез „consulta” (съвети).
БЕЛЕЖКИ:
Публикуван за първи път от Ирландско-мексиканската група за солидарност в "Chiapas Revealed" през 1997.
* Възможно е някои все още да не са били обявени публично.
[1] See http://www.struggle.ws/mexico/marcos_index.html for English translations of many of these
[2] For letters from observers, pictures and other information about Diez see http://www.struggle.ws/mexico/diez.html
[3] This section summarises extensive notes I took. For other articles making use of these see http://www.struggle.ws/andrew.html
[4] Behind the Balaclavas of South-East Mexico, Sylvie Deneuve, Charles Reeve, Paris, August 1995 ,http://www.struggle.ws/mexico/comment/balaclava.html
[5] Making Zapatismo irreversible, Michael McCaughan, 20-8-96, http://www.struggle.ws/mexico/reports/land_se96.html
[6] First interview with EZLN CCRI-CG, La Jornada, 2/4/94 & 2/5/94, Blanche Petrich and Elio Henri’quez,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_1st_interview.html
[7] How the consultations with the communities was done, CCRI, La Jornada, June 3, 1994,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_how_consult_june94.html
[8] Tierra y Libertad, One Year Later, Luis Fernando Menendez Medina (Human Rights defender and prisoner in Cerro Hueco),http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/pris_1year_terr_jun.html
[9] The EZLN and Indigenous Autonomous Municipalities
by Mariana Mora - Apr 1998, http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc.html
[10] Enlace Civil, A.C., Autonomous Municipalities:The resistance of the indigenous communities in response to the war in Chiapas, Nov. 1988, html http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc_nov98.html
[11] IV. On autonomy an interview of Zapatistas from the Ocosingo region Published in "El Navegante" (Sailors in every port) translated by Beto Del Sereno
[12] San Manuel New Town, Francisco Go’mez Autonomous Municipality, August 3, 2000.http://flag.blackened.net/revolt/mexico/ezln/2000/com_sm_our_lands_aug.html
[13] The company fails to respect the assembly, Nicolas Ruiz, Chiapas; January 20, 2000,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/assNR_corn_conflict_jan.html
[14] Excerpted transcriptions that were published in La Jornada. They were recorded in San Cristo’bal de las Casas just after the EZLN liberated the city on January 1, 1994, and the transcription was published in La Jornadahttp://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_interview_jan94.html
[15] Interview with Subcomandante Marcos, May 11, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/anmarin.html
[16] Don’t Abandon Us!, Interviews with EZLN women, Interview conducted by Matilde Prez and Laura Castellanos, published in La Jornada’s special supplement for International Women’s Day, March 7, 1994. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/woint.html
[17] Commadante Javier demands federal army leave Simjovel, By: Jose Gil Olmos and Hermann Bellinghausen, La Jornada, Los Altos Chiapas,December 21, 1994
[18] Interview with Marcos - August 1995, La Jornada August 25, by Carmen Libra,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_consult_aug95.html
[19] Interview with Marcos about neoliberalism, the national State and democracy. Autumn 1995, by Samuel Blixen and Carlos Fazio, Taken from Uruguay’s "Brecha" newspaper, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_aut95.html
[20] Second Declaration from the Lacandona Jungle, June 10, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_2nd_dec_june94.html
[21] Fourth Declaration of the Lacandon Jungle, January 1, 1996, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/jung4.html
[22] 2nd Declaration of La Realidad, August 3rd 1996, xico/ezln/1996/ccri_encount_aug.htmlhttp://www.struggle.ws/mexico/ezln/1996/ccri_encount_aug.html
[23] Don Amado Avendano has acquitted himself well, Communique’ from the Clandestine Revolutionary Indigenous Committee, December 8, 2000.
[24] EZLN communique regarding elections, June 19, 2000. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/ccri_elections_june.html
[25] "What makes us different is our political proposal" Marcos, August 30, 1996,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marc_to_cs_se96.html
[26] EZLN communique "to the soldiers and commanders of the Popular Revolutionary Army, August 29, 1996,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ezln_epr_se96.html
[27] The ancient Maya, 5th ed, Robert J. Sharer, p585
[28] Toward the New Commons: Working Class Strategies and the Zapatistas by Monty Neill, with George Caffentzis and Johnny Machete
[29] Labour Law & Industry and Commerce Law, Jan 1, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/law_labour_industry.html
[30] The EZLN Revolutionary laws, Jan 1 1994, http://www.struggle.ws/mexico/revlaw.html
[31] Marcos: To the workers of Ruta 100 - Aug ’95, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_ruta100_aug95.html
[32] Marcos in ‘ Teachers are a mirror and window’ to Closing Session of the "Democratic Teachers and Zapatista Dream" Encuentro, August 1, 1999, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/marcos_teachers_close_aug.html
[33] CCRI of the EZLN to the Workers of the Republic on May 1st 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_may1_94.html
[35] See The story of how we learnt to dream at Reality, http://www.struggle.ws/andrew/encounter1_report.html
[36] see for instance James Joll, The Second International, Ch. The struggle with the anarchists
[37] see Where do we come from? Where do we go to? (talk to S26 Prague counter summit), September 2000,http://www.struggle.ws/andrew/prague3.html
[38] For a discussion of Bolshevik policies in the 1918-21 period see Aileen O’Carroll, ‘Freedom and Revolution’, Red & Black Revolution no1, 1994.
[39] Interview conducted by the author in Diez de Abril, Chiapas, September 1997
[40] See Can you have an anarchist army?, WS59, Spring 2000, http://www.struggle.ws/ws/2000/makhno59.html
[41] Although some have issued communiques see About the Zapatista autonomous council’s,http://www.struggle.ws/mexico/councils.html
[42] John M Hart’s "Anarchism and the Mexican Working Class"
[43] La Jornada, May 5, 1995
[44] Mike Gonzalez, The Zapatistas: the challenges of revolution in a new millennium, International Socialism, Winter 2000
[2] For letters from observers, pictures and other information about Diez see http://www.struggle.ws/mexico/diez.html
[3] This section summarises extensive notes I took. For other articles making use of these see http://www.struggle.ws/andrew.html
[4] Behind the Balaclavas of South-East Mexico, Sylvie Deneuve, Charles Reeve, Paris, August 1995 ,http://www.struggle.ws/mexico/comment/balaclava.html
[5] Making Zapatismo irreversible, Michael McCaughan, 20-8-96, http://www.struggle.ws/mexico/reports/land_se96.html
[6] First interview with EZLN CCRI-CG, La Jornada, 2/4/94 & 2/5/94, Blanche Petrich and Elio Henri’quez,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_1st_interview.html
[7] How the consultations with the communities was done, CCRI, La Jornada, June 3, 1994,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_how_consult_june94.html
[8] Tierra y Libertad, One Year Later, Luis Fernando Menendez Medina (Human Rights defender and prisoner in Cerro Hueco),http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/pris_1year_terr_jun.html
[9] The EZLN and Indigenous Autonomous Municipalities
by Mariana Mora - Apr 1998, http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc.html
[10] Enlace Civil, A.C., Autonomous Municipalities:The resistance of the indigenous communities in response to the war in Chiapas, Nov. 1988, html http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc_nov98.html
[11] IV. On autonomy an interview of Zapatistas from the Ocosingo region Published in "El Navegante" (Sailors in every port) translated by Beto Del Sereno
[12] San Manuel New Town, Francisco Go’mez Autonomous Municipality, August 3, 2000.http://flag.blackened.net/revolt/mexico/ezln/2000/com_sm_our_lands_aug.html
[13] The company fails to respect the assembly, Nicolas Ruiz, Chiapas; January 20, 2000,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/assNR_corn_conflict_jan.html
[14] Excerpted transcriptions that were published in La Jornada. They were recorded in San Cristo’bal de las Casas just after the EZLN liberated the city on January 1, 1994, and the transcription was published in La Jornadahttp://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_interview_jan94.html
[15] Interview with Subcomandante Marcos, May 11, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/anmarin.html
[16] Don’t Abandon Us!, Interviews with EZLN women, Interview conducted by Matilde Prez and Laura Castellanos, published in La Jornada’s special supplement for International Women’s Day, March 7, 1994. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/woint.html
[17] Commadante Javier demands federal army leave Simjovel, By: Jose Gil Olmos and Hermann Bellinghausen, La Jornada, Los Altos Chiapas,December 21, 1994
[18] Interview with Marcos - August 1995, La Jornada August 25, by Carmen Libra,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_consult_aug95.html
[19] Interview with Marcos about neoliberalism, the national State and democracy. Autumn 1995, by Samuel Blixen and Carlos Fazio, Taken from Uruguay’s "Brecha" newspaper, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_aut95.html
[20] Second Declaration from the Lacandona Jungle, June 10, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_2nd_dec_june94.html
[21] Fourth Declaration of the Lacandon Jungle, January 1, 1996, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/jung4.html
[22] 2nd Declaration of La Realidad, August 3rd 1996, xico/ezln/1996/ccri_encount_aug.htmlhttp://www.struggle.ws/mexico/ezln/1996/ccri_encount_aug.html
[23] Don Amado Avendano has acquitted himself well, Communique’ from the Clandestine Revolutionary Indigenous Committee, December 8, 2000.
[24] EZLN communique regarding elections, June 19, 2000. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/ccri_elections_june.html
[25] "What makes us different is our political proposal" Marcos, August 30, 1996,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marc_to_cs_se96.html
[26] EZLN communique "to the soldiers and commanders of the Popular Revolutionary Army, August 29, 1996,http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ezln_epr_se96.html
[27] The ancient Maya, 5th ed, Robert J. Sharer, p585
[28] Toward the New Commons: Working Class Strategies and the Zapatistas by Monty Neill, with George Caffentzis and Johnny Machete
[29] Labour Law & Industry and Commerce Law, Jan 1, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/law_labour_industry.html
[30] The EZLN Revolutionary laws, Jan 1 1994, http://www.struggle.ws/mexico/revlaw.html
[31] Marcos: To the workers of Ruta 100 - Aug ’95, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_ruta100_aug95.html
[32] Marcos in ‘ Teachers are a mirror and window’ to Closing Session of the "Democratic Teachers and Zapatista Dream" Encuentro, August 1, 1999, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/marcos_teachers_close_aug.html
[33] CCRI of the EZLN to the Workers of the Republic on May 1st 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_may1_94.html
[35] See The story of how we learnt to dream at Reality, http://www.struggle.ws/andrew/encounter1_report.html
[36] see for instance James Joll, The Second International, Ch. The struggle with the anarchists
[37] see Where do we come from? Where do we go to? (talk to S26 Prague counter summit), September 2000,http://www.struggle.ws/andrew/prague3.html
[38] For a discussion of Bolshevik policies in the 1918-21 period see Aileen O’Carroll, ‘Freedom and Revolution’, Red & Black Revolution no1, 1994.
[39] Interview conducted by the author in Diez de Abril, Chiapas, September 1997
[40] See Can you have an anarchist army?, WS59, Spring 2000, http://www.struggle.ws/ws/2000/makhno59.html
[41] Although some have issued communiques see About the Zapatista autonomous council’s,http://www.struggle.ws/mexico/councils.html
[42] John M Hart’s "Anarchism and the Mexican Working Class"
[43] La Jornada, May 5, 1995
[44] Mike Gonzalez, The Zapatistas: the challenges of revolution in a new millennium, International Socialism, Winter 2000
Няма коментари:
Публикуване на коментар